„Арменци“ е едно от най-силните стихотворения на Пейо Яворов и част от училищната програма. Публикувано е за първи път в списание „Мисъл“ през 1900 г., а според различни източници е написано между 1896 и 1899 г.
Стихотворението е вдъхновено от срещи на поета с арменски бежанци, заселили се в България след кланетата над арменците в Османската империя в средата на 90-те години на XIX век. В една малка кръчма изгнаниците пият и пеят за своята далечна, поругана родина. Яворов превръща тази сцена в поема за болката на изгнанието, за носталгията и за човешкото достойнство в страданието. „Арменци“ е стихотворение не само за един народ, а за всички, които са били откъснати от родината си. То е преведено на арменски още в началото на ХХ век, а по него е написана и песен.
„Арменци“
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият… В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч –
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един – в механата! – открит им е път.
Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица…
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ…
Те пият и пеят… Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият – пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Текстът е обществено достояние. Източник: Уикиизточник.
Снимка: неизвестен автор / Wikimedia Commons, Public domain
