През 2005 г. Култ.бг представи спектакъла „Отело и Жулиета“, смел прочит, който смесва две шекспирови трагедии. Повод да се върнем към „Отело“, пиесата за ревността, която от четири века се поставя по целия свят.
Историята
„Отело, венецианският мавър“ е написана около 1603 г. Първото документирано представление е през 1604 г. в двора на крал Джеймс I. Шекспир взема сюжета от новела на италианеца Джамбатиста Джиралди Чинтио, но го превръща в нещо много по-дълбоко. Отело е генерал, който служи на Венецианската република. Той тайно се жени за Дездемона, дъщерята на знатен сенатор. Неговият знаменосец Яго, обиден, че не е повишен, решава да го унищожи.
Яго: злото без причина
Яго е един от най-страшните злодеи в световната литература. Той не използва оръжие, а думи: намеци, полуистини, „случайно“ изпусната кърпичка. Постепенно убеждава Отело, че Дездемона му изневерява с лейтенанта Касио. Причините, които самият Яго посочва, се менят и не звучат убедително. Английският поет Колридж говори за „злоба без мотив“. Именно това го прави толкова обезпокоителен.
Трагедията на ревността
Отело е благороден, смел и доверчив, и точно доверието е слабото му място. „Зеленооко чудовище“, така Яго нарича ревността, докато самият той я разпалва. Финалът е безпощаден: Отело убива Дездемона и едва след това разбира истината. Пиесата говори и за чуждостта. Отело е чужденец във Венеция, приет, докато е полезен, и уязвим, когато започне да се съмнява в себе си.
„Отело“ по сцените и на екрана
Ролята е предизвикателство за всеки голям актьор. Пол Робсън я играе в Лондон през 1930 г. и на Бродуей през 1943 г., в постановка с рекорден брой представления. Орсън Уелс прави от нея филм, отличен в Кан през 1952 г., а Джузепе Верди, по либрето на Ариго Бойто, я превръща в една от най-великите опери, „Отело“ (1887). Всяко поколение режисьори, включително българските, търси в нея нов смисъл.
Снимка: Alexandre-Marie Colin / Wikimedia Commons, Public domain
