„Едип цар“ на Софокъл е може би най-съвършената трагедия на античния театър. Аристотел я посочва като образец на трагедията в своята „Поетика“, а историята на царя, който търси убиеца на своя предшественик и открива, че това е самият той, вълнува зрителите вече двадесет и пет века.
Авторът
Софокъл (около 496–406 г. пр. Хр.) е един от тримата велики трагици на Атина, заедно с Есхил и Еврипид. Написал е над сто трагедии, но до нас са достигнали само седем. „Едип цар“ е поставена за първи път около 429 г. пр. Хр. Заедно с „Едип в Колон“ и „Антигона“ тя образува така наречените тивански трагедии.
Митът
Преди действието на пиесата оракулът предсказва на тиванския цар Лай, че ще бъде убит от собствения си син, който ще се ожени за майка си. Лай и съпругата му Йокаста изоставят новороденото дете в планината, но то е спасено и отгледано от царя на Коринт. Порасналият Едип научава за пророчеството и бяга от Коринт, мислейки, че приемните му родители са истинските. По пътя убива в спор непознат старец. Пред Тива разгадава гатанката на Сфинкса, освобождава града и за награда получава трона и ръката на овдовялата царица Йокаста.
Трагедията
Години по-късно в Тива върлува чума. Оракулът казва, че тя ще спре, когато бъде наказан убиецът на Лай. Едип започва разследване. Слепият прорицател Тирезий му казва, че той самият е убиецът, но Едип не му вярва. Стъпка по стъпка истината излиза наяве: старецът, когото е убил, е бил Лай, неговият баща, а Йокаста е неговата майка. Йокаста се обесва, а Едип си избожда очите и отива в изгнание.
Смисълът
Трагедията поставя въпроса дали човек може да избяга от съдбата си и доколко е отговорен за делата, извършени, без да знае. Едип е едновременно следователят и престъпникът, зрящият, който е сляп за истината, и слепецът, който накрая я вижда. Много векове по-късно Зигмунд Фройд използва името му за своя „Едипов комплекс“.
Снимка: Jean-Auguste-Dominique Ingres / Wikimedia Commons, Public domain
