През 2005 г. на страниците на Култ.бг беше представен мащабен изследователски проект, посветен на 170 години от рождението на Николай Павлович. Екипи на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия и Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ тръгнаха да съберат и осмислят наследството на един художник, без когото историята на новото българско изкуство би изглеждала различно. Ето защо той заслужава да го помним и днес.
Свищовлията, който учи във Виена и Мюнхен
Николай Павлович е роден през 1835 г. в Свищов, тогава един от най-будните дунавски градове. Баща му, Христаки Павлович, е известен възрожденски просветител, а брат му Димитър става лекар. Още млад Николай получава рядък за българин от онова време шанс: през 1852 г. постъпва във Виенската художествена академия, а между 1856 и 1858 г. учи в Мюнхенската академия. Така той е сред първите българи с академично художествено образование в Европа.
Историята като образ
Павлович разбира, че народ, който се бори за своето място, има нужда да види миналото си. Затова насочва таланта си към историческите сюжети. Литографиите му, отпечатвани и разпространявани в хиляди копия, достигат до хора, които никога не са влизали в галерия. През 1860 г. той рисува литографии за атласите на д-р Петър Берон и илюстрира историческо съчинение за цар Асен I, издадено в Белград.
Неговите образи на български владетели и сцени от средновековната история висят по стените на училища, читалища и домове. Днес бихме ги нарекли масова визуална култура. През Възраждането това е начин да се изгради усещане за обща история.
„Разделена България“ и „Съединена България“
Най-силно Павлович реагира на политическите събития на своето време. След Берлинския конгрес той създава литографията „Разделена България“ (1881): три алегорични женски фигури, България, Тракия (Източна Румелия) и Македония, в различно положение на свобода и робство. След Съединението от 1885 г. и победата в Сръбско-българската война, в която той участва като доброволец, се появява „Съединена България“ (1886). Две коронясани жени се прегръщат, въоръжени със знаци на държавност. Това е едно от най-разпознаваемите изображения на епохата.
Учител и родоначалник
Освен художник, Павлович е сценограф, график, критик и театрален деец. След Освобождението работи като училищен инспектор, а от 1889 г. преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. Умира на 13 февруари 1894 г. в София. Паметта за него пази художествената галерия в родния му Свищов, която носи неговото име.
Павлович не е най-виртуозният живописец на своето време, но е един от най-влиятелните. Той показва, че изкуството може да бъде част от обществения живот, а не лукс за малцина. Много от следващите поколения български художници тръгват по пътя, който той е начертал.
Снимка: Nikolai Pavlovich / Wikimedia Commons, Public domain
