„Психо“ (1960) на Алфред Хичкок е един от най-влиятелните филми на ужасите и трилърите в историята. Сцената под душа, пронизителните цигулки на Бърнард Херман и образът на Норман Бейтс са станали част от колективната памет на киното.
Историята
Секретарката Мериън Крейн (Джанет Лий) открадва 40 000 долара от работодателя си и бяга с колата си. Вечерта, в дъжда, тя отбива в самотен мотел край пътя. Собственикът му, срамежливият Норман Бейтс (Антъни Пъркинс), живее в старата къща на хълма с властната си майка. Това, което следва, е едно от най-шокиращите обрати в историята на киното. Повече от шест десетилетия по-късно е добре да не го разказваме на онези, които още не са гледали филма.
Смелостта на Хичкок
Филмът е по роман на Робърт Блох, вдъхновен от престъпленията на реален убиец. Студиото не вярва в проекта и Хичкок го финансира до голяма степен сам, като снима с малък бюджет, в черно-бяло и с екипа от своето телевизионно шоу. Той откупува колкото може екземпляри от романа, за да запази тайната на финала, и настоява зрителите да не бъдат пускани в залата след началото на прожекцията.
Сцената под душа
Сцената, продължаваща по-малко от минута, отнема седмица снимки и се състои от десетки кратки кадри. Ножът почти никога не се вижда да докосва тялото, но монтажът и музиката създават усещането за ужасна жестокост. Струнните акорди на Бърнард Херман, остри като писък, са сред най-имитираните в историята на филмовата музика.
Наследството
„Психо“ получава четири номинации за „Оскар“ и според Американския филмов институт е най-добрият американски трилър. Той ражда цял жанр от филми за серийни убийци и доказва, че киното може да плаши чрез психологията, а не само чрез чудовища. Хичкок, „майсторът на напрежението“, постига тук може би най-големия си триумф.
Снимка: Fred Palumbo / Wikimedia Commons, Public domain
