През 2006 г. „Пиесата за бебето“ на Едуард Олби в постановка на Явор Гърдев в „Театър 199“ беше едно от театралните събития на сезона. Спектакълът влезе в селекцията на Националния фестивал на малките театрални форми във Враца. Рецензията в Култ.бг го нарече „пиеса за другото“, а този текст събра хиляди прочитания. Какво прави тази пиеса толкова особена?
Олби след „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“
Едуард Олби (1928–2016) е един от големите американски драматурзи на XX век. Светът го познава най-вече с „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ (1962), жестоката игра между съпрузи, в която истината и измислицата се смесват до неразличимост. „Пиесата за бебето“ (1998) продължава тази линия, но в по-абсурдистки и по-игрив ключ.
Сюжетът, доколкото може да се разкаже
Млада двойка, Момчето и Момичето, току-що са получили бебе. Щастието им е почти детско, неподправено. Тогава в дома им се появяват Мъжът и Жената, по-възрастна двойка, която твърди, че ще им отнеме бебето. Те разговарят със зрителите, разказват истории, противоречат си, манипулират. Постепенно започваме да се питаме дали бебето изобщо съществува и какво всъщност е загубено.
Пиесата не дава ясни отговори. Тя е за това как опитът и паметта ни белязват, за болката от порастването, за илюзиите, без които не можем да живеем, и за онези, които идват да ги разрушат.
Театър на подриването
Точно тази двусмисленост привлича Явор Гърдев, режисьор, който обича да подкопава видимото и подразбиращото се. В малкото пространство на „Театър 199“ зрителят е толкова близо до актьорите, че сам става част от играта. Когато Мъжът и Жената се обръщат директно към публиката, границата между сцена и салон изчезва. Зрителят вече не е наблюдател, а свидетел, дори съучастник.
Защо да я гледаме (и четем) и днес
„Пиесата за бебето“ е кратка, но не и лесна. Тя е добър пример за съвременна драма, която разчита на въображението на зрителя. Не показва всичко, а оставя празни места, които всеки запълва сам. Ако някъде се появи нова постановка, не я пропускайте. Ако няма, прочетете пиесата: Олби пише диалози, които звучат като музика, дори на хартия.
Снимка: Los Angeles Times / Wikimedia Commons, CC BY 4.0
