„Братчетата на Гаврош“ е едно от най-известните стихотворения на Христо Смирненски и част от училищната програма. Заглавието препраща към Гаврош, малкия парижки уличник от романа „Клетниците“ на Виктор Юго, който загива на барикадите.
Смирненски пише за децата на улицата в София след Първата световна война: бедни, гладни, боси, продаващи вестници в студа. Поетът ги нарича братчета на Гаврош, защото и те са деца на мизерията, но и на бунта. В стихотворението се съчетават жалостта към страдащите и вярата, че тези деца ще израснат и ще поискат справедливост. Това е една от най-силните социални творби в българската поезия, в която нежността и гневът вървят ръка за ръка.
„Братчетата на Гаврош“
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща…
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Текстът е обществено достояние. Източник: Уикиизточник.
Снимка: неизвестен автор / Wikimedia Commons, Public domain
