Двама скитници чакат край пътя, до едно дърво, някой на име Годо. Той не идва. Това е почти целият сюжет на „Чакайки Годо“ от Самюъл Бекет, една от най-важните пиеси на ХХ век.
Авторът
Самюъл Бекет е роден през 1906 г. в Дъблин. Като млад се премества в Париж, където е близък с Джеймс Джойс. По време на Втората световна война участва във френската Съпротива. След войната започва да пише на френски, защото, както казва, на чужд език му е по-лесно да пише „без стил“. През 1969 г. получава Нобелова награда за литература. Умира в Париж през 1989 г.
Премиерата
„Чакайки Годо“ („En attendant Godot“) е написана в края на 40-те години. Премиерата е през януари 1953 г. в малкия парижки театър „Вавилон“ под режисурата на Роже Блен. Публиката е объркана, критиката е разделена, но пиесата бързо тръгва по сцените на света. Един ирландски критик я описва с прочутата фраза, че това е пиеса, в която нищо не се случва, два пъти.
Владимир и Естрагон
Двамата скитници, Владимир и Естрагон, говорят, спорят, шегуват се, мислят да се обесят, но не го правят. Минават Поцо и неговият роб Лъки, вързан на въже. Накрая идва момче и съобщава, че Годо няма да дойде днес, но със сигурност ще дойде утре. Второто действие почти повтаря първото. „Е, хайде да вървим.“ „Да вървим.“ И те не помръдват.
Кой е Годо?
Самият Бекет отказва да обясни кой е Годо. Някои го виждат като Бог, други като надеждата, смисъла или просто някой, който обещава и не идва. Пиесата е смешна като клоунада и тъжна като живота. Тя показва човека, който чака, без да знае какво, и все пак остава заедно с другия. Затова, както и пиесите на Йонеско, „Чакайки Годо“ е в сърцето на театъра на абсурда, а театрите по света я играят и днес.
Снимка: Fernand Michaud / Wikimedia Commons, CC0
