Йордан Йовков е един от най-големите майстори на разказа в българската литература. Неговите герои са прости хора от Добруджа и Балкана, но в тях той открива доброта, красота и мъдрост. Затова го наричат писателя на човешката доброта.
Жеравна и Добруджа
Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в Жеравна, живописно балканско село с възрожденски къщи. Учи в Жеравна, Котел и София, където завършва гимназия през 1900 г. Семейството му се преселва в Добруджа и Йовков дълги години е учител в добруджански села. Широката равнина, нивите, стадата и хората от този край стават светът на неговите разкази.
Войните
Йовков участва в Балканската и Междусъюзническата война като офицер и е ранен при Дойран през 1913 г. През Първата световна война е военен кореспондент. Преживяното на фронта намира място в разказите му за войната. През 1918 г. се жени за Деспина Колева от Добрич, а по-късно им се ражда дъщеря Елка.
Букурещ и загубената Добруджа
След войната Южна Добруджа е предадена на Румъния. За Йовков това е лична трагедия. Той работи години наред като служител в българската легация в Букурещ, далеч от родината и от любимия си край. Носталгията по загубената Добруджа прониква в много от творбите му.
Творчеството
Най-известните сборници на Йовков са „Старопланински легенди“ (1927), в който е „Шибил“, „Вечери в Антимовския хан“ (1928), в който е „Албена“, „Женско сърце“ и „Ако можеха да говорят“, с разкази за животни. Той пише и романа „Чифликът край границата“ и пиеси като „Албена“ и „Боряна“. Разказите му са кратки, пестеливи, пълни с тишина и светлина, и почти винаги завършват с чувството, че в човека има нещо добро, което не може да бъде унищожено.
Последните години
Йовков се връща в София в края на 20-те години. Умира на 15 октомври 1937 г. в Пловдив, на 56 години. Родната му къща в Жеравна и къщата музей в Добрич пазят паметта му, а разказите му продължават да се четат от всяко поколение.
Снимка: неизвестен автор / Wikimedia Commons, Public domain
