Димчо Дебелянов (1887–1916) е един от най-чистите гласове в българската поезия. Загива на фронта край Горно Караджово през Първата световна война, едва на 29 години. „Да се завърнеш в бащината къща“ е сред последните му стихотворения и е писано по време на войната.
Стихотворението е мечта за завръщане при майката, в дома, в тишината на вечерта, след дните на умора и безутешност. Почти всеки стих започва с „да“, мечта, която остава неосъществена. Последните два реда разкриват горчивата истина: това са „скрити вопли на печален странник“. Статуята на майката, която чака сина си, стои днес над гроба на поета в Копривщица.
„Да се завърнеш в бащината къща“
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Текстът е обществено достояние. Източник: Уикиизточник.
Снимка: TwoWings / Wikimedia Commons, Public domain
