„Криминале“ (Pulp Fiction, 1994) на Куентин Тарантино е един от най-влиятелните филми на последните десетилетия. Той печели „Златна палма“ в Кан и „Оскар“ за сценарий, възражда кариерата на Джон Траволта и променя представата за това как може да бъде разказана една история в киното.
Историята, разказана на парчета
Филмът се състои от няколко преплитащи се истории, разказани не в хронологичен ред. Двама наемни убийци, Винсънт Вега (Джон Траволта) и Джулс Уинфийлд (Самюъл Л. Джаксън), изпълняват поръчка на гангстерския бос Марселъс Уолъс. Винсънт трябва да разведе съпругата на шефа си, Миа (Ума Търман), за една вечер, която завършва неочаквано. Боксьорът Бъч (Брус Уилис) трябва да загуби мач нарочно, но решава друго. Двама дребни обирджии решават да ограбят ресторант. Всички тези линии се пресичат, а зрителят сглобява мозайката сам.
Диалогът
Най-силното оръжие на Тарантино е диалогът. Героите му говорят дълго и смешно за неща, които нямат нищо общо със сюжета: как се казва хамбургерът в Париж, дали масажът на краката е нещо интимно. Тези разговори правят бандитите живи хора, а напрежението между думите и насилието създава особения тон на филма.
Сцените, които помним
Танцът на Винсънт и Миа в ресторанта в стил 50-те, мистериозното съдържание на куфарчето, което свети, и библейският цитат, който Джулс рецитира, преди да стреля, отдавна са част от поп културата. Саундтракът, съставен от стари сърф и соул песни, също става легендарен.
Наследството
„Криминале“ е заснет с бюджет около 8 милиона долара, а събира над 200 милиона. След него десетки режисьори започват да имитират нелинейното разказване, черния хумор и репликите на Тарантино. Филмът и днес е изненадващо свеж, смешен и дързък.
Снимка: Gage Skidmore / Wikimedia Commons, CC BY-SA 3.0
