„Раковски“ е едно от стихотворенията в цикъла „Епопея на забравените“ на Иван Вазов. В него поетът рисува портрета на Георги Раковски, бащата на организираната революционна борба, като на „мечтател безумен“, чийто живот е бил „един блян“.
„Епопея на забравените“ е създадена, за да върне в паметта на българите героите на Възраждането. Вазов пише за Левски, Бенковски, Каблешков, Паисий, братя Жекови и други. Стихотворението за Раковски е сред най-сложните в цикъла, защото героят му е личност от крайности.
Забравеният гроб. Творбата започва с образа на гроба: Раковски „дреме под бурена гъст“, от който поглежда „полусчупен кръст“. Човекът, който никога не е спял и е бил „вихър“ и „котел, що кипеше“, сега почива в забрава. Тази картина задава основния тон: укор към потомците, които не помнят.
Човек от крайности. Вазов казва, че природата е искала да създаде гений, но „друг таен демон“ се е намесил. Раковски е „елемент от страсти, от злъчка и мощ“, душа „пълна с буря, с блясък и със нощ“. Враждата му е „сатанинска“, а любовта му към народа „исполинска“. Неговият символ е „смърт или свобода“, мечтата му е Балканът, а кумирът му е народът.
Мечтателят и историкът. Поетът припомня и страстта на Раковски към миналото: той търси навсякъде следи от българска слава и дръзко вкарва „вселената цяла“ в древността ни. Вазов гледа на това с усмивка, но и с уважение. Раковски е искал „в един час“ да събори „делото на пет векове“.
Многоликият герой. Една от най-запомнящите се строфи изрежда противоречията му: „мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана“, поет и бунтовник, „мисъл и желязо, лира и тръба“. Всичко това е събрано за една-единствена цел: борбата.
Финалът. Пътят към гроба е обрасъл с бурен, а прахът на героя „гние без сълзи набожни“. Но едно не е заличено: „проломът широкий“, който Раковски е отворил към бъдещето. Така стихотворението завършва с признание, че делото е по-силно от забравата.
„Раковски“
Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,
Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
Спи, дреми, почивай, ти, който не спеше,
ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
над някакъв злобен, стихиен огън.
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?
Природата веща беше се сбъркала:
тя от теб да стори гений бе искала,
затова в глава ти като в една пещ
фърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг таен демон се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от злъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и със нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без свяст, без предел,
що кат кръст огромен ти беше понел.
Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти — Балкана, кумирът — народа,
народа с безчестье и с кърви облян.
Твоят живот целий беше един блян!
Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото срито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.
Нищо невъзможно за теб не оста.
ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делото на пет векове.
Чухме ний твойте горди викове,
когато при Сава и при Дъмбовица
викна пръв „Свобода! Сяйна е зорница!“
И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работи, бори се, стреска, вълнува,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
Исторйята има да се позамисли
във кой лик безсмъртен тебе да причисли.
Ти умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни…
Не зарасна само, герою тревожни,
проломът широкий, който ти тогаз
в бъдещето тъмно отвори за нас!
Текстът е обществено достояние. Източник: Уикиизточник.
Снимка: Georgi Danchov / Wikimedia Commons, Public domain
