Megan Megan
This website stopped in 2010. Този сайт спря през 2010 г.


Tyler Tyler
This page has nothing, except for this. Тази страница няма нищо друго



 
 

Твърде често чувам напоследък от приятелите си „Абе ти защо не почнеш да пишеш !?“. Като че ли се надяват да не ги затрупвам толкова с говоренето си, ами да взема да изливам потока от думи някъде другаде, например върху иначе безличния бял лист.

Културната криза никога не е била преодолявана в родината. От Освобождението до днес тя само се задълбочава. Грозните картини на очукани автобусни спирки, изпокъсани плакати, разпадащи се сгради, отблъскващи панелни затвори и оглушителен визуален шум са отражение

Спомням си, веднъж те обичах. Веднъж бях много влюбена,спомням си! Бях забравила или съм искала да забравя, сега това не помня. Понякога се случва и така, да искаш да забравиш и да го направиш.
Тогава, сигурна съм, беше лято, небето лепнеше, ръжта цъфтеше, ако изобщо някога съм виждала цъфтящ

Подари й го един непознат. По случай – случая. Поводи за празници винаги намираше. Домът й не бе отворен за всеки, но всякога отворен. Когато не беше в него, също. Пътуваше често, но бързо се връщаше, дочакваха я. Винаги имаше близък който да задържи градуса, близка която да задържи онзи който си за.

Есента е тук. Съблича небрежно дрехите на дърветата и с вятъра ги разпиляват по мокрите улици. Слънцето пестеливо прибира лъчите си зад хоризонта.
Седя на кея, бризът гали лицето ми, а очите се пълнят със сълзи. Сърцето – разпиляно на безброй късчета, душата вече и не стене.

Слънцето навън гали с нежните си лъчи земята и възвестява идването на пролетта. Отпуснало се меко върху старите сгради ги прави някак красиви. Хиляди птици летят в небесния простор и се радват на този слънчев ден. Няколко гугутки кацват на терасата ми и обират пръснатите трошици хляб

В средата на нищото

Пролет.Тихо.Зелено. Вали.

Тъпа, упорита болка, загнездена ниско долу в яйчниците – като приятно напомняне да не забравиш, че живееш. И че на всичкото
отгоре си жена. И трябва за най-безболезнено да се научиш да го приемаш.

На сбогуване
Почувствах се малка. Почувствах се безнадеждно тъжна и загубена. Загубена в отношения между мъж и жена, които не резбирам. Не защото съм глупава, а защото не знаех да мразя ли или да обичам. Поисках да имам нещо, което никой не притежава. Това ми беше грешката. Сега, когато се връщам назад в мислите си, не мога да видя нещата от разстоянието на времето. Всичко продължава да е част от все същото изначално гадно битие, струпало отгоре ми неизхвърлените си на боклука отпадъци. И, аз трябва да приема това съществувание, защото друго няма. Трябва да се примиря с униженията, обидите, самотата… Трябва да кажа, добре гледайте ме в очите и ме лъжете, а аз ще ви вярвам с цялата наивност на света и ще се усмихвам. Понякога ще крещя истерично, ще размахвам юмруци, но това ще е от безсилие, опитващо се да се превърне в лудост. Лудостта е избавление. Не съм я заслужила. Не още.
Някой ден, когато отново почукаш на вратата ми, тя ще се отвори, както винаги досега, но няма да е същото. Ще си спрял да ми се случваш. “Светът обича смелите”. Ти обаче не си смел. Не си и света. И аз не съм. А толкова много исках да бъда твоят свят. Той да започва и завършва с мен. И по средата отново аз да запълвах празното пространство. Помниш ли как исках да се залепя за теб? От страх го исках. От дребния, просмукващ се в мозъка страх, че ше избягаш и този път ще е завинаги. Няма да ти простя страха и това, че си тръгна.
Ще пиша, а ти ще четеш. Друго няма да има. Вече не.

Talking Moose Talking Moose
I think I’m in the wrong place. Мисля, че съм на грешното място


Hector Hector
Let’s go. This isn’t part of a contest, is it? Да вървим. Това не е състезание, нали?